- Г-н Тодоров, очаквахте ли, че филмът „Дзифт", който е направен по ваш сценарий, ще пожъне такъв успех?

- Надявах се, без да очаквам. Ние правехме полемичен филм, който да разбуни духовете. „Дзифт" е мислен като предизвикателство и ме радва да видя, че то се случи, защото в крайна сметка налице са доста полярни мнения за филма - обичат го и го мразят еднакво силно. Но все пак феновете са мнозинство. Навън филмът се посреща доста добре вече една година след първия си показ - и в кинозалите на Русия, и по телевизията и фестивалите в Америка. За мен важното е този филм да има смислени последствия, да се наложи като аргумент в дебата за българското кино, а не просто да се запише като мимолетен успех, поредната петнадесетминутна слава.

- Какво ви вдъхнови за сценария на „Дзифт"?

- Четенето на черни романи и гледането на черни филми, заниманията ми с политическа естетика, със символичния ред на комунизма, със смисъла на мумията в него и, разбира се, моят личен опит на момче, расло през 60-те години в триъгълника, който сключват софийските квартали "Банишора", "Ючбунар" и "Коньовица". Това са трите източника на вдъхновение. Първият - един малко познат в България, но каноничен и твърде клиширан американски киножанр. Вторият - визуалната среда, езикът на комунизма, по свой начин силно клиширани. И третият - нашият личен опит, който буйства в тези клишета и ги изкривява. Това, което си мислехме с Явор, се оказа вярно - филмът намира собствената си публика в България - родината на личния опит, в Русия - родината на соца, и в Америка - родината на жанра.

- Коя е най-вълнуващата случка, за която се сещате, свързана със снимките на филма?

- Моята блиц поява във филма като Човека с молив в кръчмата „Сивия кон".

- Какво ви накара да напуснете България и да се преместите да живеете зад океана?

- Съчетание от възможности, мечти и страсти - комунизмът падна и светът се отвори, мечтаехме да опитаме от свободата на Запада. Свободата за нас беше най-скъпото нещо на света, а в този момент свободна България неочаквано роди Луканов и се изчанчи до неузнаваемост.

- В какво виждате основните различия между българското и американското кино?

- Разликата е голяма. Освен по отношение на бюджети, технически възможности и пазар, разликите са и естетически. Така нареченото „авторско кино" доминира в България и в Европа. Това кино ражда творби, които трудно се класифицират и не подлежат на универсално разшифроване. В тях авторът режисьор е в гръцкия смисъл на думата „идиот" - крайно разкрепостен субект, безподобен гений, съвършено неподражаем и неоприличим на нищо познато. Това кино в природата си е идиосинкразно, защото се ражда в ситуация на пределно вътрешно съсредоточие, което безогледно търси път навън, потъпква познатите пътища по стъписващ и доста често главоболен начин. Авторите на такива филми са втренчени в себе си и доста често със самоделни средства ни занимават със собствения си душевен батак.

- А в Америка как е?

- Авторското кино е обратната страна на жанровото кино, което владее в голяма степен Америка. В него царуват канонът, клишето и щампата. Режисьорът е принуден да намери собствен начин да работи с киносредствата, наложени от традицията и употребени от пазара. Това е доста трудна работа - да се намериш и да се наложиш, да се преоткриваш като оригинален автор със средствата на щампата, да взривяваш канона отвътре, да префасонираш клишето - невижданото да се ражда в рамките на вече видяното и така да се състави оригинално и убедително естетическо послание. В тези два формата, предизвикателствата пред таланта са съвършено различни. Давайки си сметка за всичко това, с Явор Гърдев се опитвахме да държим двата формата в продуктивно напрежение. "Дзифт" е филм на "видиотените" клишета.

- Според вас в какво състояние се намира съвременното българско кино?

- Аз не съм привърженик на големите обобщения. Генерализациите фалшифицират реалността. Но ако трябва да се скицират разлики, като говоря наедро, ще кажа, че в съвременното българско кино не се забелязват стилови предизвикателства. Киното ни е жанрово замъглено с цел то да се представя за авторско. То е твърде спонтанно с две основни състояния - субективно изповедно и колективно митологично. В големите си части това е кино на истеричната разтерзаност на хората без корен, на простодушната задушевност на хората с корен, на пословичната човещина в зверилниците на живота. Снимат се филми, съобразени с фестивални конюнктури, от типа "голямата болка на малките народи" и други подобни. Отсъства драматургия от класически вид, с цялостна конструкция, с разпознаваемо начало, среда и край, с действие, препънато от перипетии, заредено с обрати, наситено с потресения и внезапни узнавания, завръзка, кулминация, развръзка, така както го е нормирал още Аристотел в своята „Поетика." Американското кино в най-висока степен е съхранило жанровото си разнообразие и универсалната драматургическа форма. В него се пише по Аристотел и се поставя по Станиславски. Поради това то се радва на „глобална периферия" на въздействие, ако мога така да се изразя.

- Бихте ли писали сценарии за холивудски кинохитове?

- Не. Това противоречи на представата ми за моето участие в кинопроцеса.

- Кои са любимите ви режисьори?

- Майсторите на черния филм, антиутопията, психотрилъра, черната комедия - Кубрик, братята Коен, Фриц Ланг, Орсън Уелс, Били Уайлдър, Хичкок.

- С какво чувство се връщате в България?

- С много добро. Аз обичам да се връщам в България.

- Каква е причината за идването ви този път в София - от личен характер или творческа?

- Комбинация от двете. Тук се чувствам добре, а и с Явор Гърдев движим нов проект. Той се казва „Цинкограф." За идеята взехме награда на Балканския фонд по време на Солунския фестивал, а готовият сценарий беше селектиран да бъде представен през август на фестивала в Сараево. Става дума за черна комедия с елементи на политически психотрилър.