|
Досиетата х Трансплантация на душа
Кристи Петрова
07.08.2009
Възможно ли е човешките органи да имат „чип", който да запаметява чувства, усещания и емоции? Над 70 са описаните случаи, в които пациенти след трансплантацията са приели някои черти от индивидуалността на донора. Учени предполагат, че не е чиста поезия твърдението, че сърцето е хранилище на душата. Дали не можем на практика да трансплантираме човешката душа? Този въпрос д-р Дени Пенман задава в своя статия, публикувана на 9 април 2008 г. в британския вестник „Дейли Мейл". Въпросът не е толкова парадоксален, колкото изглежда на пръв поглед. Прогресът на медицинската наука през последните 30 години е толкова стремителен, че довчерашните чудеса днес са ежедневие. Например трансплантацията на сърце. И въпреки това от време на време се появява история, която ни кара да се замислим - за каква рутина говорим, след като става въпрос за най-важния орган? Една такава мистична история става известна през април м. г. В щата Джорджия, щастливо женен, си живеел 69-годишен мъж на име Сони Греъм. Докато един ден не се застрелял. Необяснимо и изненадващо. Без да е разговарял с никого, без да е изпадал в депресия, без да има някакви признаци за неблагополучие. Както разказва Грег Харви, агент на Бюрото за разследвания, Греъм бил намерен мъртъв в задния двор на своята къща на 1 април. Каква ужасна първоаприлска шега?! Имало само една единствена, но смъртоносна рана.Трагедията би могла да отшуми бързо, ако не бил фактът, че 12 години по-рано мистър Греъм получил ново сърце - от човек, който се застрелял при идентични обстоятелства. Историята е още по-интригуваща, след като става ясно, че скоро след трансплантацията благодарният пациент потърсил вдовицата на своя донор, за да й изкаже почитанията си. От дума на дума - влюбили се, оженили се. И след цялата тази романтика - такъв ужасен финал. След операцията Греъм започнал да пише писма на семейство Котъл, за да изрази огромната си благодарност за новото сърце. През януари 1997 г. той се срещнал с вдовицата на своя донор, 28-годишната Черил Котъл. „Имах чувството, че я познавам от години - разказвал впоследствие Греъм.- Не можех да откъсна от нея очи. Само я гледах и гледах..."През 2001 г. Греъм купил дом за Черил и четирите й деца. Три години по-късно те се оженили, след като Греъм се пенсионирал (преди това той бил мениджър на завод). От предишните си бракове двойката имала общо 6 деца и шестима внуци, пръснати по Южна Каролина и Джорджия. Младоженката Черил работила в няколко приюта. Сам Греъм изглеждал привидно щастлив в новия си брак. Околните не забелязвали никаква промяна в него след трансплантацията на сърцето. Той бил все така отзивчив и състрадателен. „По всяко време, когато възникнеше някакъв проблем, бяхме свикнали да казваме: „Обади се на Сони!" - разказва Бил Карсън, който е другарувал с Греъм над 40 години.- И нямаше значение дали двигателят на автомобила ти те е изоставил на някой път или пералната ти машина е протекла - той веднага се притичаше на помощ". Напълно естествено, новината за самоубийството на този слънчев човек предизвиква приказки, че не може да е случайно това, че Сони Греъм си е отишъл по същия начин, както и неговият донор. Всъщност това по-скоро изглежда като обикновено съвпадение. Защо решението на Греъм да се самоубие да не бъде обяснено например с преклонната му възраст и решението да се свърже на предела на живота си с толкова по-млада жена? За средствата за масова информация това обяснение е прекалено тривиално, затова акцентират върху сърдечната трансплантация.Всеки учен би казал, че сърцето си е сърце, а разумът, съзнанието, душата - те са някъде другаде, например в мозъка. Единственото, в което се изразява контролът на сърцето над разума, се състои в това, че сърцето изпраща на мозъка кръв. От времената, когато са разкрити тайните на кръвообращениего, този факт не предизвиква съмнения. Сега обаче някои смелчаци се опитват да разчупят статуквото, като твърдят, че нашите спомени и характери са закодирани не само в мозъка, но и във всички останали органи. Съзнанието, казват те, се формира от всяка жива клетка на тялото, и всички тези клетки действат заедно. Освен това сърцето, дробовете и всеки отделен орган пазят нашите спомени, ръководят нашите емоции и отговарят за индивидуалния характер. Складът на душата, ако такава съществува изобщо, се явява нашето тяло като цяло, а не само сърцето или мозъка. И ако някой от органите бъде присаден на друг човек, то част от нашите спомени - възможно даже и някакви елементи от душата, може също да бъдат предадени от донора към реципиента. Невероятно, но факт. Вече има над 70 случая, в които пациенти след трансплантацията са приели някои черти от индивидуалността на донора. Професор Хари Шварц и негови колеги от университета в Аризона документално фиксират многобройни, и на пръв поглед необясними съвпадения, свързани с трансплантации. Например, 18-годишен младеж, който е писал стихове, свирил е на музикални инструменти и е съчинявал песни, е убит в автомобилна катастрофа. Сърцето му е присадено на момиче. След година родителите намират сред вещите на сина си една песен, която той е написал. Припевът е малко зловещ: „Дани, моето сърце е твое". В песента младежът залага на сюжет, че ще умре и че ще пожертва сърцето си за някоя си Дани. Оказва се, че името на реципиентката е Даниел - Дани. Родителите на донора се срещнали с нея и й пуснали песента. Въпреки че тя не я била чувала никога, изненадващо се оказало, че знае текста и е в състояние да завърши всяка строфа сама. „Как е могъл да знае, че ми казват Дани", изумила се въпреки всичко спасената. В друг, също толкова необясним случай, човек на средна възраст след сърдечна трансплантация изведнъж започнал да проявява предпочитания към класическата музика. Както се изяснило, неговият 17-годишен донор обожавал класиката и свирел на цигулка. Той станал случайна жертва на улична престрелка и умрял, като притискал цигулката към гърдите си. Разбира се, след животоспасяваща операция човек няма как да не преосмисли живота си. Изглежда напълно естествено и нормално да започне да се интересува от по-сериозни неща, включително и музикални стилове. Но за учените, които са си наумили да докажат на всяка цена зависимост, това е едва ли не стопроцентово доказателство. Или да вземем за пример една друга нашумяла за времето си история, в която на една пациентка присадили дроб от загинала друга жена. След операцията тя започнала да изпитва непреодолимо влечение към кафенета, нощни клубове и други подобни места, където преди не стъпвала. Докато един ден не минала покрай един мотел, който й се сторил много познат. Проверката в книгата за регистрации показала, че жената, чието сърце в момента носи, често е ходила там със своя любовник. Откъде би могла да получи такава информация, ако не от присадения орган? Според д-р Шварц вътрешните органи на човека имат своя собствена биохимична памет и енергетика. Трансплантирани в новия организъм, те отделят в кръвта ферменти, които могат да доведат до промени на психосоматичните рефлекси, които не се контролират от главния мозък..
Паника в Китай от „затворническа епидемия”
Лесно е да се отхвърлят разказите за прехвърляне на чувства, спомени и емоции от донор към реципиент като фантасмагории. Но китайските власти се отнасят напълно сериозно към тях. Заинтригувани от идеите на проф. Хари Шварц, те са започнали програма за проследяване съдбите на реципиенти. В Китай много от „пожертваните" органи се взимат от затворници, така че някой циник би могъл да предположи, че властите са обезпокоени от възможно разпространение или дори „епидемия" на престъпни идеи, заедно с присадените органи. Ако професор Шварц и сподвижниците му са прави, това би разрушило един от фундаментите, върху които се крепи съвременната биология. Но, от друга страна, биологията има един малък тайнствен недостатък: засега тя не разполага с никаква теория, която да обясни къде и как се съхраняват спомените ни, откъде се взима и къде се помещава съзнанието. Не е изключено поетите, романтиците и мистиците през вековете да са били прави, че хранилището за нашите емоции и души - това е сърцето..
.
. |
.
Животът: други материали
|