Випуск 2012

.
Иван Игов, психолог: Порочният кръг се затваря

 
През последните години едно, както го наричам, „паралелно” поколение израсна не с нас, а покрай нас. То е ощетено, 41% от тези деца са функционално неграмотни, на много им липсват конкретни умения за справяне с живота. И със сигурност и това се вижда и на абитуриентските балове.

Както вече е ставало дума, абитуриентските балове са традиция още от времето на Възраждането и са точката, от която от младостта се преминава към зрелостта. Затова и така се наричат абитуриентите зрелостници, които вече трябва да са придобили определени умения и опит, с които да бъдат приети в света на възрастните.

За жалост обаче днес младежите не са придобили нито знанията, нито социалния опит, нито уменията да влязат в света на възрастните. Училището не им е дало  необходимите умения за социалния живот, а родителите не са успели да научат децата какво е да направиш семейство, какво е да носиш отговорност. Затова днес и абитуриентските балове са се превърнали в ужасяващ кич, който представя празнуващите в гротесктни форми. И тъй като те нямат социални умения, можем да говорим, че сме изправени пред т.нар. синдром на отложения живот. Днешните зрелостници не знаят какво искат да постигнат и как ще се реализират в живота.

Нашите випускници не знаят какво да правят с живота си. Искат например да учат висше, но какво – не знаят. И ако се питаме кой е виновен – това сме ние, възрастните. Както училището, така и родителите. Затова на баловете младите искат да се демонстрират, да се покажат, да бъдат различни, оригинални, да приличат на някой модел, на известните... И така стигаме до кича. Родителите пръскат пари за балове, тоалети, почерпки, но не се замислят какви представи са изградили у децата, каква е ценностната им система. И тъй като това е „паралелното” поколение, което израсна не с нас, а покрай нас, ние като родители чувстваме, че не сме им дали достатъчно. И затова се опитваме да се “реваншираме”, като им купим най-скъпите тоалети или автомобили. И така се затваря порочният кръг.
.
Тази порнография е подсъдна

 
 
 
 
 
 
 
Тази така наречена чалга тенденция за мен е порнография, която всички обсъждат и коментират. Вълната, която видях тази година, е наистина страшна. Все си мислех, че сме станали малко по-културни, като че ли тази чалга поотзвуча, но за съжаление чалгаджиите се множат. Четох куп коментари, че момичетата изглеждат като в третокласен порнофилм. Някой беше писал по форумите в тяхна защита, че това са нашите деца и да защитим родното. Аз не искам такова родно и ме е срам, ако това са децата на България.

Като гледах снимки, мислех, че това са някакви монтажи и колажи. Не можех да повярвам, че е истина. Видях една девойка в розово облечена, с корсет и с рокля, то се вижда, че танцуват на някакви маанета, някакви чалги. На едната пък циците й бяха отвън. Всичките рокли сега са от добре позабравения фолк отпреди 5-6 години. Модата в попфолка в последните години има един огромен прогрес и самите изпълнителки вече изглеждат много по-добре и се обличат много по-стилно. А тези момичета откъде ги намериха тези рокли, откъде извадиха тази фантазия, направо не знам.

Най-тъжното е, че родителите им ги гледат в този вид с възхищение. Това е възпитание, това е така наречената култура, която вече вярвам, че ние нямаме. След като родителите са били такива, децата няма как да са различни. Те гледат от родителите си. Надежда за спасението им, надежда за възпитани млади хора, аз вече почти загубвам. Това, което масово се наблюдава, е извращение.

Аз мисля, че всички трябваше да реагират. Мисля, че това е подсъдно. Суперотчаяна съм от това, което виждам. Наистина вече губя надежда, че някога тук ще има възпитани и културни хора, които ходят на театри, обличат се нормално, имат интереси и четат книги, а не само бедра да покажат. Смятам, че трябва да има наказание за това нещо. Да не говорим, че в Америка българските девойки са непълнолетни все още, на 21 стават пълнолетни. Не знам, но със сигурност имам носталгия по нравствената полиция, която едно време е преследвала бабите и майките ни. Не може да има такова нещо. Каква е тази свобода, това е направо слободия. Не искам това нещо да го гледат хората и децата ни. Не искам да ни сочат с пръст, не искам чужденците да ни гледат и да се срамувам, че живея в тази държава.
.
.
.