Четвърта власт
Радостина, която винаги знаеше ЗАЩО
Във времена на омраза и разделение незабравимата журналистка продължава да обединява гилдията

.
“Моето защо”

 
Книгата “Моето защо” на незабравимата журналистка Радостина Константинова (1961-2010), един от основателите на пресгрупа “168 часа” и “Монитор”, както и създател на вестник “Политика”, бе представена на официална премиера на 14 май от 19 ч. в Гранд Хотел София. Томчето съдържа знакови разследвания, репортажи и интервюта, правени от Константинова в продължение на почти 3 десетилетия и разкриващи механизмите на българския преход, както и процеси в международната политика, включително през очите на някои от интервюираните световни личности, както и спомени за незабравимата журналистка, за която всички скърбим. Съставител на сборника е журналистът Катя Янева.

Първите материали в кариерата на Радостина Константинова и в книгата са от средата на 80-те години и са публикувани във в. “Отечествен фронт”.  “В тях с чувство за хумор, но безпощадно отровено тя описва някои от безумията, с които функционира социалистическата икономика, и дори ми е чудно как е било допуснато да излязат тогава”, коментира журналистката от “168 часа” Петя Минкова, която също е участвала в съставянето на сборника. В него са намерили място поредица от материали за източването на “Нефтохим” в началото на 90-те, за включването на посредници в процеса с цел нечие лично облагодетелстване за огромни суми. В основата на друг цикъл разкрития на Константинова от в. “168 часа” е разграбването на най-апетитните хапки от Черноморието от мутрите.

Константинова тръгва по стъпките на изчезващите червени капитали от външнотърговските предприятия в началото на прехода и стига до о. Ман, където те потъват и се оказва, че са абсолютно невъзвръщаеми. Уникално е интервюто й с Огнян Дойнов в неговия дом във Виена, където бившият заместник на Тодор Живков в сферата на производството и технологиите, се е “окопал”, защото у нас го чака следствие. Въпреки че той не дава интервюта, със своите въпроси “кукички” Константинова успява да се добере до много истини.

„Моето защо” припомня и международното разследване на Радостина Константинова, публикувано през 2001 г. в “Монитор”.  По онова време журналистката попада на сбирка на албанската диаспора в Ню Йорк, на която се събират средства за Армията за национално освобождение - сепаратистка организация, която обвинява в геноцид правителството на Македония. Бивш шеф на ЦРУ пък след погрома над кулите близнаци в Ню Йорк прогнозира пред Константинова бъдещия възход на ИДИЛ.

В работата си Радостина Константинова винаги е извеждала на преден план неудобното, търсила е процесите, които ще са валидни и след години. “При нея нямаше “може и така”, нямаше никакви компромиси”, изтъква Минкова. Тази безкомпромисност в името на истината се усеща във всяка страница на книгата на Радостина Константинова “Моето защо”.  Тя си остава една от емблематичните личности в съвременната ни журналистика. Посмъртно е удостоена с наградата “Черноризец Храбър” - приза на Съюза на издателите за автори, чието творчество представлява съществен принос за развитието и авторитета на българската журналистика и свободата на словото. “В много публикации я нарекоха “първа дама на перото”.  Но Радостина не се мислеше за първа дама, защото не беше суетна. Тя просто беше отдадена на работата си със сърце, мисъл, талант и труд”, категорични са издателите на сборника.
.
„Политика” идва, за да ви каже кога няма река

 
За кратко време седмичникът “Политика” си спечели прозвището Българския “Тайм” сред влиятелните политически и делови кръгове заради сериозната и интересна проблематика, начина на разработване на темите и стила си. В редакционния коментар за първия брой, излязъл на 24 април 2004 година, Радостина написа:

През есента един дипломат, чиято държава също има войски в Ирак, ме попита защо у нас не се публикуват социологически проучвания за настроенията на хората. В неговата страна, каза той, имало много ясно изразени антивоенни настроения. И на правителството му се наложило дълго и аргументи - рано да обяснява защо се е присъединило към коалицията. У нас трябваше да загинат петима български войници, за да се сетят социолозите, че може и да ни попитат дали искаме държавата ни да участва във войната. Това беше половин година, след като батальонът бе заминал. Но дори и тогава на никой от дългата редица опечалени политици, която се виеше край ковчезите, не му хрумна да попита народа си дали е съгласен да става част от окупационните сили в Ирак.

Задавали ли сте си въпроса защо?

Не е защото у нас няма гражданско общество, или защото интелектуалците ни са се затворили в себе си. (Ще забележите, че в първия брой на “Политика” темата за войната в Ирак се повтаря в размислите на няколко от авторите. И това не е съзнателно търсен ефект от редакторите на вестника.)

У нас на политиците не им се налага да стават патриоти, за да запазят работата си. Те не си създават това главоболие.

Вътрешната политика на България отдавна вече не се прави вътре в България. Тя е само пряко отражение на дипломацията на големите сили. Затова между две предизборни кампании никой не ви пита какво мислите и дали сте съгласни с някакво решение. Просто ви свеждат до знание командите, дошли отвън.

Затова когато в САЩ попитат президента Буш “не е ли неудобен факт за вас, че подведохте народа си да вкара войската във война и да пролее кръв”, той чинно отговаря. А у нас Соломон Паси, помолен за коментар на заплахите на шейх Каис ал Хазали във “Всяка неделя” срещу българските войници, нагло заявява: “Не бих искал да коментирам думите на такъв човек, смятам нещо повече - че отговорност на всички нас, на нашето общество и на нашата преса е да си даде сметка на кого и доколко може да даваме дума по националния ефир”.

Точно за това се появява “Политика” - за да задава неудобни въпроси, но и да намира неудобните отговори. Да търси връзките между това, което става в света, и това, което става в страната.

За да ви информира какви интереси стоят зад решенията, които управляващите взимат.

През 1960 г. по време на посещение в Ню Йорк Никита Хрушчов казва, че “политиците са еднакви навсякъде. Те обещават да построят мост, дори когато няма река”. Амбицията на “Политика” е да ви казва, когато няма река.
.
.
.