Винаги плувам навътре в морето”, обичаше да казва Радостина Константинова. Това се отнасяше и за журналистиката. Там тя плуваше в свои води. Уверена, решителна и смела. Тя беше човек, който увличаше даже и тези, които не се чувстваха толкова сигурни като нея в дадена кауза.

Нейната сбъдната мечта в журналистиката беше седмичникът “Политика”.  Тя беше човекът, обмислил всяка рубрика и всеки детайл в изданието. Същата педантичност проявяваше и към текстовете, които излизаха във вестника. Имаше страхотен вестникарски нюх и не се налагаше да бъде убеждавана, че дадена тема става. Още при анонсирането тя вече правеше няколко хода напред и знаеше дали журналистът, който я предлага, ще съумее да я изработи по най-добрия начин, дали ще има отзвук, дали ще се говори за нея, дали читателят ще си купи и следващия брой на “Политика”, защото е бил заинтригуван.

Радостина беше перфектен редактор и перфектен ръководител. В същото време имаше нещо, което я отличаваше от всички останали главни редактори. Повечето имат едно много тясно близко обкръжение и се дистанцират от редовите репортери или се държат с тях наставнически и пренебрежително, докато с нея всички водеха приятелски и открит диалог, обичаха я и се стараеха два пъти повече заради това. Любовта към нея се предаваше и на работата.

Стартът на в. “Политика” премина през няколко етапа. Радостина Константинова си беше набелязала много прецизно всеки журналист от първоначалния екип на вестника и проведе лични разговори с всеки, защото държеше хората є да са наясно какво се изисква от тях и в какво се състои проектът.

Водила съм няколко подобни разговора с Радостина Константинова, свързани с покани за работа във в. “Монитор”, и в тези случаи не бях убедена, че ще бъда на мястото си, затова не приемах. Когато ми се обади да ме покани отново, тя започна с думите: “За друго те търся, не бързай да ми отказваш! Този път наистина не можеш да откажеш!”.

С новия є проект нещата стояха различно, защото тя имаше много конкретна визия за това, което ще се получи, а и е предизвикателство да започнеш едно издание от нулата и да го доведеш до успех. Освен това беше много видимо, че в “Политика” тя влага както амбициите, така и сърцето си. Въпреки това най-вероятно щях да откажа, защото по това време бях в сп. “Тема”, което много ми харесваше и се чувствах напълно удовлетворена от работата си там. Дори не знам как точно Радостина ме убеди да приема и с какво ме накара да ? повярвам. В последния момент приех малко на инат и никога не съжалявах за това, защото от главен редактор като Радостина може да се почерпи много ценен опит, и всички, които имаха честта и удоволствието да работят с нея, го разбраха. Може би това, което надделя при избора, беше, че Радостина знаеше точно какво иска и вдъхна увереност на всеки поотделно, че проектът не е просто поредният седмичник на пазара. В това също беше нейната уникалност - умееше да убеждава хората и да ги мотивира.

Започнахме с един месец “сухи тренировки”, но реално работехме по темите, които излязоха в нулевия и първия брой. Радостина Константинова беше заложила акцентите още на първата планьорка и знаеше какво точно очаква от всеки.

Повечето от журналистите в екипа не бяха работили с нея и я познаваха бегло, но в този предстартов месец тя направи така, че всички да се почувстват като един екип. Това беше един от талантите є като ръководител - успяваше да сплотява хората и да ги кара да дават максимума от себе си.

Практиката в много седмични издания е да се следи да няма изпуснати теми и да се щрихира всичко, което е станало. Получава се нещо като преглед на печата, от което седмичната периодика само губи. Радостина залагаше на друг тип теми, които караха останалите да ни следват, а не ние тях. Така се родиха някои публикации, които наистина предизвикаха фурор и вестникът успя да навакса много бързо преднината, която останалите седмичници имаха.

Не на последно място, вестникът беше замислен като списание, но на вестникарска хартия.

Радостина държеше много на това материалите да хващат окото и визуално, а графиката на вестника беше направена много добре. Амбицията є беше някой ден вестникът да се превърне действително в списание и в този си вид изданието щеше да придобие наистина още по-голям авторитет, защото екипът беше много добре подбран и всеки си тежеше на мястото, рубриките бяха прецизирани и оставаше само да се въведат някои дребни детайли, които отличават списанието от вестника.

При разработването на всяка от темите, които изискват повече време, нямаше никакви ограничения откъм ресурси. Можеше да се отиде за най-дребния детайл в командировка, при все че имаме и кореспондент в района на събитието или явлението. Изискваха се и се изчакваха всевъзможни справки. Нямаше пришпорване със срокове. Ако някоя тема налагаше да се работи повече време, журналистът или екипът, който я подготвяше, получаваше възможността да се съсредоточи върху нея.

Имаше и рубрики, на които Радостина Константинова упорито държеше, като т.нар. “балони” - шеговит текст, свързан със снимката на броя и вкаран в нея посредством балонче. Най-често самата тя пишеше текста в балончето. Колкото и маловажно да изглежда отстрани, това е потвърждение на факта, че държеше действително на всеки детайл.

Четеше и редактираше даже една рубрика, към която някои от нас бяха скептични - “Любимият ресторант на ...”.  В нея се канеха известни и влиятелни хора - артисти, певци, политици, в избран от тях ресторант и вестникът поемаше сметката. Това може да изглежда като ненужен разход, но Радостина беше убедена, че рубриката е интересна и трябва да се поддържа.

Колкото и дълбоки резерви да имах лично аз към рубриката (мислех, че това е ненужен харч и едва ли читателите се вълнуват какво предястие и десерт ще избере даден човек и дали при избора на ресторанта се води от кухнята, интериора или обслужването), трябва да призная, че Радостина имаше право - в такава неформална обстановка се постига много по-голяма близост със събеседника, отколкото в което и да е интервю в кабинет. Това беше и една от многото различни рубрики във вестника, които липсваха в останалите седмичници и се явяваха нещо като подправки за “Политика”, които допринасяха за индивидуалния облик на вестника - нещо, на което Радостина много държеше. Влагаше еднакво усърдие както в тежките, така и в по-леките теми.

Във вестника нямаше теми табу и нямаше свещени крави. Всяка тема, която може да предизвика по-голям отзвук или просто е различна и любопитна, се толерираше. Никога не се е държало на присъствие в редакцията, ако журналистът няма какво да върши там. Главният редактор толерираше “движението” и срещите с максимален брой хора, които могат да бъдат източник на информация. Ресорните политически журналисти трябваше да бъдат постоянно в парламента и да са в час. Набелязваха се и интересни теми в комисиите, предизвикваха се дискусии, противопоставяха се мнения.

На първата среща коментирахме името на вестника. Казах є, че според мен това име не е добро, защото българите като цяло се отнасят с голямо недоверие и неодобрение към политиците, а вестник с това име може да ги отблъсква. Нейният аргумент беше, че политиката не е само в парламента, а навсякъде около нас.

Още в първите седмици се убедих, че това не е клише за нея. Тя не налагаше някакви изкуствени рамки и изискваше и теми, които изглеждат много встрани от политиката. За пример ще дам първата тема, която поиска аз и една колежка да разработим - “Клубът на вдовиците” - за жените на разстреляни и взривени босове на силови групировки. Темата беше с жълт привкус и всяко “несериозно” издание би се гордяло извънредно много с нея, докато “сериозните” издатели щяха да кажат, че това е нещо лековато и не подхожда на авторитетно седмично издание. Когато я написахме, тя я прочете и каза, че е искала от нас точно това.

В това беше най-голямата є сила - като професионалист тя отлично осъзнаваше, че клишетата и претенциите за елитарност не водят до създаването на по-добър продукт, а напротив. Настояваше да пишем “вкусно” и всеки текст да може да се чете както от сноби с претенции, така и от по-обикновени хора. С финия си редакторски нюх тя шлифоваше текстовете и ги правеше още по-четивни и атрактивни.

Радостина Константинова четеше всякакви вестници - сериозни, икономически, жълти. И навсякъде съзираше теми между редовете. Това е талант.

Въпреки ангажираността си, Радостина се срещаше постоянно с външни за гилдията ни хора - политици, лекари, магистрати. По този начин тя получаваше информация и възлагаше немалко теми. В същото време поощряваше инициативността на всеки журналист от екипа си и безпогрешно усещаше къде може да се предизвика сензация.

Материалите, в които може да има “подводни камъни” или може да бъдат атакувани съдебно, се четяха от адвокат. Това също даваше сигурност на работещите в изданието, дори когато юристката, която четеше материалите, често вместо юридически корекции правеше повече смислови поправки.

Радостина държеше на адвокатския прочит най-вече заради нашата сигурност, знаейки отлично, че журналистът сам по себе си е незащитен при липсата на сериозен медиен съюз, който да ни гарантира тази сигурност.

На бюрото на Радостина Константинова постоянно имаше изваден диктофон. Включваше го и по време на новинарски емисии, когато искаше по-късно да прослуша нещо, което е провокирало интереса є. В дамската є чанта също винаги имаше диктофон, готов да влезе в употреба.

Нейният кабинет почти винаги беше отворен, освен когато провеждаше наистина конфиденциални срещи или разговори, които не трябва да се водят на всеослушание. Кабинетът беше отворен както за обсъждане на темите, по които се работеше, така и за лични разговори. Радостина изслушваше всеки, който иска да сподели нещо с нея, с безкрайно търпение и доброта. Журналистите я възприемаха като приятел и я товареха със странична информация, но нейният живот по това време беше съсредоточен върху работата є, така че не връщаше никого и не проявяваше припряност. Правеше тиймбилдинги, включително и в дома си, така че в един момент се бяхме превърнали в нещо като семейство, в което нямаше тайни. Това беше изцяло заслуга на Радостина.

Като отявлен професионалист, тя държеше всичко в текста, който ще излезе във вестника, да е изпипано до съвършенство. Основно правило в журналистиката, което стриктно се спазваше, беше при разработването на ключовите публикации да има повече от един източник и да има много конкретика.

Радостина Константинова редактираше текстовете точно толкова, колкото трябва, дори ако това означава да бъдат пренаписани и пренаредени. В същото време при редактирането тя не променяше стила на автора, така че намесата не бе видима, но във всички случаи редактирането беше продиктувано от нейния перфекционизъм.

Тя казваше, че приема журналистиката като кауза, и не преувеличаваше ни най-малко. Тя беше честен, принципен, решителен, чувствителен и фин човек. Беше невероятен професионалист.

В този портрет повече се акцентира на редакторската и организационната работа на Радостина Константинова. Те обаче също са съществен фактор за създаването на цялостния журналистически продукт. Същите подходи Радостина използва и във вестник “168 часа”, където нейната редакторска намеса е подчинена на две основни изисквания - усъвършенстване на текста, като изчерпателност и аргументация, и запазване на характерния за автора стил. Така хем се спазват високите критерии, хем вестникът не се лишава от многообразието на различните гласове.