След дълго чакане (доколкото знам, преди две-три години се канеше да издаде друг ръкопис) криминалният репортер на Националното радио най-сетне издаде дебютния си роман, озаглавен почти на шега "Жени по китайската стена". Почти шеговито, защото романът си е доста мъжки, суров, наситен със сленга на времето, с истеричното йерархично наместване на хора и събития от времето на демократичния преход у нас.

Попивайки фактите и остатъците времетраене, пропиляните надежди и смелите очаквания, Стоил Рошкев представя автентични записки от казармения му период през 2002-а. Сравнява планетата с казарма, без да изпада в излишна сантименталност. Медии, политика, мутри, поп фолк, световна конспирация и мечти за приемане в "елита". Леко пресилено, но с подчертано иронично отношение. Планетата е като "панделата", всички сме концлагеристи, живеем под строй: "Не мърдай в строя! Строят е свещено място. Извади си ръцете от джобовете!", "Абе, строят е свещено място, кой пръдна в строя?" Казармени лафове, случки, типажи.

Рошкев не спестява вулгаризмите, казармените простотии и уравниловката. Всички сме в едно помещение, независимо дали навън сме били "икономисти, програмисти, архитекти, ветеринари, пастори". Всички сме "редници", дори и лейтенантите се чувстват такива. Спомените от соц-а, от детството,  допълнително щрихират етапите в живота на един мъж.

Женското е видяно през окото на войника. "Жени по китайската стена", и то най-различни, на метър разстояние една от друга, е вулгарната полюция на войника, върха на върховете, проиграния смисъл на живота.

Копипейст техниката на Рошкев по връщане във времето и рестартирането му, търсенето на достоверността за персоналните истории и казармените правила на живота, изпитани от прекия свидетел-автор, са честен и директен коментар на манипулациите и митовете в съвременния свят.

Всеки се представя за такъв, какъвто не е. Защото в еднаквите дрехи можеш да се правиш, но когото си поискаш. Затова успяват "царете на маскировката".

В  "извънредния епилог" и "епилога" на романа става ясно, че съказарменикът Калоян Кубратов, с когото почти през цялото време Галдов води диалог и размишлява за света, е редакторът и спасителят на ръкописа, оставен преди заминаването на главния герой за Великобритания. Кубратов е развечан мит. Диалогът е бил вътрешен. Галдов и Кубратов може би са един и същи човек? Това е то изкуството "да си говориш сам", да превръщаш живота си в литература и да изтърпиш самоличността си. Стоил Рошкев ни убеждава, че е възможно.